Април 2009 г. България. 19:40, карам си по Околовръстното, най-скъпата пътна отсечка, правена някога у нас. Пътувам от Драгалевци в посока Бояна. Равен път, изведнъж колата ти подскача с гръм, влетял си в някакъв остров - немаркиран, пътят тъмен, островът пълен с глина, колата я е загребала като багер и се е спряла след 30-на метра - аз успях да натисна спирачките едва в последните 3-4 метра, защото шокът и скокът не ти дават физическа възможност да реагираш мигновено. Споглеждаме се със спътника ми - здрави сме, макар и уплашени. Слава Богу, с малката кола съм, тя е слабичка, старичка, бавничка, едва ли съм карал с повече от 60 км./час.
Слизаме в калта и разглеждаме щетите. Обаждаме се на КАТ. Идват доста бързо, проявяват съчувствие, единият дори се развика ядосано как може да се остави без знак този остров, за да се наденат на него като в капан неподозиращите шофьори. Докато полицаят ругае и обикаля из храстите, за да намери НЕЩО, с което да маркира острова, две коли едва не повтарят инцидента ни - при положение, че вече има полицейска кола с включени сини лампи и аварийни мигачи, плюс нашите аварийни светлини, т.е. участъкът е опасен дори при тази сигнализация. В този момент абсурдът става пълен, тотален: спира хубава кола, човекът сваля стъклото и промърморва "Пак ли този остров бе-е-е", изважда GSM-а си и започва да звъни на някого. "Аз съм шефът на пътното" - представя се той. Аз се хващам за главата и се въртя като ветропоказател, възмущавам се, с една дума, а полицаят крещи почти истерично: "Тия инженери... дето са проектирали тоя остров... ЩЕ ИМ СКЪСАМ... ДИПЛОМИТЕ!!!"

Долната част на колата след удара

Полицаите пишат протокол, аз пиша протокол, разделяме се по живо по здраво, за мен остава грижата да изкарам колата от този кален капан, преди това - да се добера до София все пак, защото никой не спира на отчаяното ми ръкомахане, да намеря опитен шофьор, който да кара малката кола, докато я дърпам с голямата. После да сменя в пълната тъмница спуканата от удара гума, да отменя цялата си програма за пренасяне на багаж с тази кола на следващия ден, да търся сервиз за гуми, после сервиз за коли, където с отворени обятия чакат моите 300-400 или повече лева.

Немаркираният път, изникващият изневиделица "остров" на следващия ден, с прясно поставен знак (ден по-късно го нямаше)

Следите от нещастната ми колица, и от други коли и камиони, забили се в острова-убиец.

 Искам да се махна от България. Искам децата ми да са далече от това прокълнато място. Не говоря от емоции, защото съм по-скоро щастлив, че сме живи и здрави, можеше и да е по-лошо. Пазете се! Дебнат ни отвсякъде стърчащи към пътя железа, изкривени мантинели, коварни дупки и издатини и никой не се дразни, никой, чиято работа е да строи пътища, да слага знаци, не мисли каква касапница може да се случи заради неговата немарливост. Сещам се за светлите, ярко боядисани пътища, с огромни знаци, с десетки предупредителни табели, мигащи светлини и каквото още са могли да измислят, за са те предупредят: наближава ремонт, стесняване на пътя, неравности... Сещам се често за чистия, подреден живот на унгарци, чехи, поляци, да не говорим за германци, датчани...

Години наред дясното платно на Околовръстното шосе след отклонението за Младост, в посока Горубляне, свършваше... така. Само едно малко, мърляво знакче указва, че трябва да се отклониш, и ако не го видиш... се забиваш в насип пръст.

Били много спокойни, казваме си един на друг. Ами на тях никога не им се случват такива неща, докато аз за втори път налитам на на такъв бордюр-убиец.
За тази пътна отсечка медиите пишат вече години, премиерът се похвали, че са похарчили страшно много пари, най-високата цена на километър...
Тъмнина.
Е, слава Богу, успях да се махна! Получих Зелена карта. Благодарен съм и се надявам България без мен да върви по-направо, по-на светло и чисто.