НЕ МИ СЕ СПИ

Страната на невъзможностите Нарочно оставям празно място след заглавието - брилянтно формулирано от Ралица. Под него всеки може да премисли собствените си опити да направи нещо в България - страната на невъзможностите.

Свикването Аз съм против свикването. А в България с всичко се привиква. Длъжен си, иначе си обречен. Привиквай с мърсотията, прахта, занемарените зелени (по-точно буренясали) площи, разнебитените бордюри, улици, тротоари... Свиквай ВСИЧКО да е мръсно и разнебитено. Не че няма пари, ние сме си разнебитени отвътре. По пътя към Германския манастир (до село Герман, веднага след Околовръстното шосе), иначе приказно място, през 50 метра има изсипани боклуци. Само там ли? Навсякъде сред природата! Нямам обяснение и не търся вече. Защо да си изсипеш боклука през прозореца, като можеш да го изнесеш в кофата - не знам! Защо не вдигнеш ръка за да покажеш че съжаляваш, ако си засякъл друга кола на пътя, защо си вперил поглед напред, сякаш нищо не е станало, сякаш ще те осъдят, ако се усмихнеш и извиниш с поглед? Признавам си: душата ми е изранена и просълзена, не искам повече да живея в тази гадост! Не искам детето си да обрека на нея, и жена ми да бъде гонена от бездомните кучета. Ако някой намир

Понякога се страхувам, че вече по-слабо искам да казвам. България ме обезкуражи! Отблъскващото нищонеслучване, тъпотата и безверието на обитателите й направо ужасява! Всъщност отдавна съм си заминал оттук, нямам нищо общо с тази действителност, в която против волята си се намирам. Трябва да живея в мърсотия, а обичам чистотата. Трябва да правя бизнес в среда агресивна към пазара и благодатна за далавери. Каквото и да правиш, конкурираш се с перачи на пари или политически връзкари. Обичам да пътувам, а пътищата са разбити. Ето защо, все по-малко ми се говори.