НЕ МИ СЕ СПИ

С този блог се бях разделил цели 5 години! Някаква техническа неразбория в Гугъл, която периодично се опитвах да поправя. Най-накрая успях! А хубавата новина е, че за тези 5 години се случи нещо. НАПУСНАХ БЪЛГАРИЯ! Изнесох се! Вече съм легален емигрант в САЩ и България е само в кошмарите ми. Чета българските новини и коментарите под тях със същия потрес, с който тогава, но отвън. Вчера един иранец, който ми смени маслото на колата, ме попита липсва ли ми домът. Казатх му, че домът е където се чувстваш добре. Аз не се чувствах у дома си и се преместих. Познавам някои лично, за други просто знам, че от Западни държави са се се преместили в България, и там им харесва повече. Почти всички мои приятели, хора, които ценя и уважавам, останаха в БГ, не защото не могат да напуснат. Те я харесват и възприемат кусурите й по-нормално, отколкото аз. Така че моите критични думи трябва да се възприемат като лична непоносимост - примерно алергия. В САЩ съмо има непоносими неща, но дори и в моменти, ...

Април 2009 г. България. 19:40, карам си по Околовръстното, най-скъпата пътна отсечка, правена някога у нас. Пътувам от Драгалевци в посока Бояна. Равен път, изведнъж колата ти подскача с гръм, влетял си в някакъв остров - немаркиран, пътят тъмен, островът пълен с глина, колата я е загребала като багер и се е спряла след 30-на метра - аз успях да натисна спирачките едва в последните 3-4 метра, защото шокът и скокът не ти дават физическа възможност да реагираш мигновено. Споглеждаме се със спътника ми - здрави сме, макар и уплашени. Слава Богу, с малката кола съм, тя е слабичка, старичка, бавничка, едва ли съм карал с повече от 60 км./час. Слизаме в калта и разглеждаме щетите. Обаждаме се на КАТ. Идват доста бързо, проявяват съчувствие, единият дори се развика ядосано как може да се остави без знак този остров, за да се наденат на него като в капан неподозиращите шофьори. Докато полицаят ругае и обикаля из храстите, за да намери НЕЩО, с което да маркира острова, две коли ед...

Гледам как са напълно открити. Как душата им, толкова чиста се показва без страх на света. И си мисля, как ще е най-добре за децата. Да стои ли вратата отворена, да посрещат ли всеки гост добродушни или да се пазят от чуждите погледи. На какво да ги уча, се питам. Не искам децата да страдат от погледи и пръсти мръсни И не искам да се затворят и пазят в клетка от страх, а отвън да минават и добрите, отпъдени. Ще съм тук, като гарван над портите Ще филтрирам потока със въглен Ще си браня децата, както аз мога. И когато замина, аз пак ще наглеждам. И да се случи, аз пак ще внимавам. Някой с лош поглед погледне ли, някой с мръсни ръце докосне ли. Ще се хвърля от най-високото. Ще му изпия кръвта и запаля мислите. Ще сънувам със него кошмари Ще го отвея със мене в тъмното. За да могат децата и моите и твоите да се гледат с очи отворени и души споделени. Зер единствено мъртвите могат така да пазят от дълбоки рани, от удари да ни вдигат, когато сме паднали. Да ни светят, когато е тъмно. Ей та...